Как ще умра
Винаги съм си представял идеалната смърт в битка – свистящи стрели, локви кръв и кал, мечове, стръв, болка, победа, победа в смъртта... За съжаление пакета услуги „живот в 21 век” не предлага подобни екстри. Но пък той включва какви ли не нови възможности – смърт пред дискотека, смърт на капака на някой Golf, от свръхдоза, от изкуствено пуснати болести, разстрел от американски войници по време на наказателна акция, разтрел от български войници по време на наказателна акция (какво си мислите – че нашите не го правят?)
Идеята на тоя текст е да предскажа смъртта си.
Около 2020 и някоя година, София, Европейски съюз. Не е „София, България”, защото по това време няма България вече. Има няколко регионални континентални съюза, които тъкмо започват преговори за обединение. Човечеството се радва на незапомнено благоденствие и мир. След въвеждането на постоянен видео контрол и микрочипирането на населението в развитите страни престъпността спада значително. Единствени талибаните в своите афганистански пещери се опитват да се противопоставят на системата. 35% от новините се отнасят до пещерния тероризъм, 29% до личният живот на различни светски личности, 18 % спорт и другото е добре сдъвкана и изплюта за публиката корпоративна реклама и политически анализ. „Лека нощ деца” е софт порно, а в училищата е забранено правенето на секс под 11 години.
По телевизиите вървят реклами на телефони, които мият чинии, перат и гледат децата, телефони с вграден генно модифициран домашен любимец – таралеж с гени от коралова змия, костенурка с ген от нинджа. В бившата Япония генно-модифицират хора – новият Батман наистина може да лети, например.
Щастливият обществен живот на хората от време на време бива обезспокояван от малоумните параноични крясъци на някакви псевдобунтари, които незнайно защо се опитват да търсят кусури на системата. И о, изненада – аз съм един от тия махнаджии.
Август месец е, 45 градуса. Прохладен ден. Живея в някаква периферна постройка, купена с парите от продадената къща на татко. Излизам за работа. Вървейки по тротоара до мене спира нещо подобно на линейка. От нея излизат трима мъже, които докато се осъзная ми бият инжекция във врата и ме окопчават. Качват ме вътре и ме закарват в нещо като лудница.
Оказва се, че заради политическите си възгледи и жалките си опити да настройвам обществото срещу властта, съм попаднал под ударите на европейския „Закон за непречене на системата”, който дава право на компетентните органи да затварят когото пожелаят в съответните заведения за какъвто пожелаят период. Нещо като “the patriot act”, само че по-ново и по-гадно.
През първите дни успявам да се осъзная въпреки лекарствата, с които ме друсат. Отброявам минаващото време, опитвам се да се концентрирам върху определени мисловни задачи, слушам дочуващата се от коридора реч. Но постепенно лекарствата започват да надвиват разума ми, или това, което аз наричам разум. След няколко месеца престой вече съм добър приятел с лекарите и гледам на новодошлите като на откачалки. Последният ми мисловен проблясък се случва след като с кекавите си ръце изтървам хапчето в тоалетната на килията си и не успявам да го извадя, за да го глътна. 4-годишен престой и вече съм готов да изляза – променен – много по-спокоен, разумен и трудолюбив, нов човек.
Винаги съм се ужасявал от страх при мисълта за безсмислена смърт.
Прибирам се вкъщи. Изхвърлям вехтото българско знаме, което не знам защо въобще съм пазил. Изгарям в печката някакви опасни книги. Изтривам от компютъра разните ми драсканици, статии и стихове и си правя профил в “gepime”, който на 3 март 2020-2030 и някоя става на 20-30 и няколко години. В остатъка от живота си спя-работя-ям-спя-работя-ям и т.н. Умирам на 84 години в присъствието на тесен кръг от близки и с удовлетворение приемам смъртта. А на улицата светят бурканите на нещо като линейка.
Tyrael