Леглото на Паисий
Една масичка, една закачалка, един стол и едно легло. „Един монах тъмен, непознат и бледен”. Безкрайно умислен останах пред копието на скромната стаичка, в която Паисий сътворил своята история. Седемнайсет години труд, бдение, пътувания. Една трета човешки живот, минал в неуморна работа в името на народната пробуда.
Този Велик Човек не е писал като мен на лаптоп, не е имал достъп до колосалните количества информация на мрежата, не се е ползвал с никакви удобства. Спал е на едно легло – метър и осемдесет на седемдесет-осемдесет, покрито с вехт китеник, вероятно доста твърдо и неудобно. От трите глинени съда на лавицата се е хранел и е пиел вода. На закачалката висеше расо, монашеска шапка и връзка ключове. И толкоз.
Паисий е бил на 23 години, когато е започнал труда си. Помислих си - колко ли 23-годишни момчета днес са готови да посветят живота си на България и на „народната свяст”? Да се лишат от golf-овете, от дискотеките, от марковите дрешки с надписи и лъскавите си играчки, пиенето и излизането с приятели на кафе и да се посветят на българоугодна мисия? Днес ние спим много по-дълбок робски сън от когато и да е. Продажници, овце и чуждопоклонници е имало и тогава, но е имало и Паисий, Софроний Врачански, Неофит Рилски, Раковски, Левски, Ботев... Сега ги няма. Да не говорим, че докато по турско врагът е можел да бъде ясно очертан – империята, в наше време врагът приемаме като пръв съюзник и чакаме кротко да ни оправи живота.
Може би причина за това да сме толкова бездарно поколение са постепено затрупващите ни материални блага. Стигат ни високотехнологичните придобивки – те ни откъсват от реалния свят, подаряват ни изкуствено удовлетворение и ни изгубват времето. Школото преди и даскалото днес са съответно блянувано и досадно задължение. Растяща неграмотност, писане на латиница, стесняващи се кръгозор и обща култура. Кому е потребна свободата на мисълта, когато всички са толкова масово изтъпели, че нямат никаква мисъл? Разбира се, че ще имаме конситуционно закрепени права и свободи, когато рядко се възползваме от тях извън рамките на битовото, скотското и политически угодното. Така сме още по-роби – като си мислим, че сме свободни.
Не мога да спра да мисля за леглото на Паисий. В цвета на силите и способностите си той всяка сутрин е ставал от тясното ложе и е лягал късно вечер с натежали от умора клепачи. Но от повече не е имал нужда. Идеята му е давала крила.
Чудя се коя ли идея дава крила на морето от студенти, което залива Банско на всеки 8-ми декември. Потънали в алкохолно опиянение, вакханални тържества и безпамет, сеща ли се някой от тях да посети родните домове на Неофит Рилски и Никола Вапцаров и монумента на Паисий? Строителите на бъдеща България, както обичат да ги наричат, ядат, пият и си правят оргии, напълно забравили хората, на които дължат свободата си. Разбира се, всичко това е част от живота, но не бива да се превръща в ядрото на живота, още по-малко в целия живот.
Дали ако Паисий знаеше какво ще бъде моето поколение – неблагодарно и самозабравило се - щеше да напише Историята? Може би да, защото и най-малката надежда, че България ще оцелее е тласкала големите мъже в миналото ни към себеотрицание. Но това не бива да ни успокоява – ние имаме дълг, независимо дали това ни се харесва или не. Той стои независим отвъд всякакво лично мнение, личен избор, лична свобода и прищявки. Но той не е тежест и пречка и не им противостои. Просто съществува и трябва да бъде изпълняван - с признателна любов и чест.
Tyrael