Леглото на Паисий
Чичо Моньо (Симеон Лукаев), известен още като „Монката” и „Лукая” е емблематична за моята улица фигура. Някога бил водопроводчик, заможен и смея да кажа красив млад мъж. Прибирал се винаги с таксита и дълги години след това всички шофьори знаеха нашата улица като улицата на Лукаев. Имал е съпруга, доколото знам, има и дъщеря. Не живеят при него. Помня като бях дете как ни псуваше и гонеше. Имаше две череши в двора си, от които обичахме да си хапваме; хранеше куче – Шони и котка – Апаш, които не обичах и тормозех. Помня периоди (когато все още можеше да си го позволи), в които чичо Моньо не ядеше и живееше само на ракия и цигари.
В един момент – преди може би десетина години, той пусна циганско семейство под наем. Това бяха първите (и до момента като че единствените) свестни цигани, с които се запознах. Трудеха се – беряха билки и зеленина за продавачките на цветя на пазара. Зареждаха и павилиона на майка. И до днес ги поздравявам.
След това дойдоха нови наематели. Казваха за себе си, че са власи, а не цигани. Имаше две деца – Коко и Грета, с които играехме по пътя. Не са ми направили лошо, но не ги помня и с нещо особено. Като че ли Коко малко го перяха гюлетата. Да са се задържали година-две.
Третата циганска „династия” бе най-запомняща се. Караха коли, печелеха сериозни пари и се обличаха гъзарски. Постоянно дънеше чалга и се ремонтираха двигатели пред у нас. Най-старият – дядо Петко бе лежал в затвора. Не беше много в час. За синовете му – трима на брой – никога човек нямаше да каже, че са цигани – руси, бели... Един от внуците му – Петко – се изживяваше като секссимвол. Беше малко по-малък от мен и за много кратко време се измъкна и стана доста як мъжага. Всички едвам говореха български и не бяха крайно интелигентни. Речта на малкия Петко напомняше някакво заекващо боботене на циклоп. Няма да забравя бисерите „аз бешех; къде бешехте” (в смисъл на „аз бях; къде бяхте”) и твърдението, че треньора на националния отбор по футбол трябва да даде път на „мммладите малцинства” (имаше се предвид поколение). Нерядко не си плащаха наема (по думи на Монката) и го биеха.
След като цялата улица беше писнала от тях и се водеха някакви дела пред съда, най-накрая те си заминаха. Четвъртата династия е понастоящем управляваща къщата на Лукая. За последните 2 години оттам са минали сигурно стотици цигани. Въобще е невъзможно човек да разбере кой идва и кой си отива, кога, как. Веднъж бяха изнесли някаква „покъщнина”, изразяваща се в потрошени мебели и гнусни матраци и я бяха струпали на средата на улицата. Минавах покрай нея недишайки.
Сега чичо Моньо е на около 65 години, трудно ми е да преценя. Пълна развалина. Около 40 килограма е и ходи изумително бавно. Ако аз съм излязъл от вкъщи до центъра с колелото, при което съм го срещнал на края на улицата да слиза до магазина (най-вероятно), свършил съм си някаква бърза работа за 10-15 минути и съм се върнал почти до у нас, го срещам на около 200-300 метра от там, където съм го подминал. Удивително е как след такова колосално количество ракия, изпита на павилиона на леля Снежа той е още жив. „Пияните господ ги пази”, е казал народа и май се е оказал прав.
Напоследък Монката Лукаев на ротационен принцип (което ме навежда на мисълта, че още не е напълно изкуфял) ходи и звъни по хорските врати, молейки я за две филии хляб, я за вода, я за сирене, цигари. Дочух, че всички са го отрязали. Само вкъщи май все още не сме. Наскоро пак ми звъня на вратата. По принцип е против принципите ми да стимулирам нечие нищоправство, още повече когато знам, че става въпрос за действително пропаднал боклук. Чудех се – да отворя или не. Но като се замислих – той никога вече няма да се хване на работа, никога няма да свърши нещо полезно за обществото – независимо дали ще му говориш, ще се опиташ да го убедиш, ще го санкционираш или поощриш – той е жив мъртвец. Отворих му и му налях три литра вода. Съжалявам го, не искам утре да умре и да няма кой да го погребе, макар че няма и да тъгувам.
От мрачните размишления за съдбата на Лукаев ме извади големият железен ключ като от някой средновековен герб, с който музейната работничка отвори вратата към двора на църквата „Св. Димитър Солунски”. За незнаещите историята ни – това е мястото, където през 1185 г. избухва въстанието на братята Асен и Петър. Тогава те излизат от храма с иконата на св. Димитър начело и вдигат хората на бунт срещу Византия.
Прекрачих прага. Мигом грейнах, като се почувствах по-лек. Радвах се като дете. Вик каза нещо в духа на „Като че ли наистина на тия места има някаква по-особена енергия”. И действително: започнах да си представям как духове на български средновековни войници вървят около мен, минават през мен, карат ме да се чувствам...щастлив. Самата мисъл, че вървя по земята, по която са стъпали Асен и Петър беше безкрайно вдъхновяваща и прекрасна. Ето една тайна от кухнята: както често ми се случва на подобни места – щях да заплача (този път от радост), но се смутих от присъствието на Вик и музейната работничка.
Църквата вътре не беше нищо особено. Реставрирана до покрив, бели стени, един приличащ на бронзов релеф, отбелязващ значимото историческо събитие от 12 в. и няколко парчета от като че ли оригиналните стенописи. Нищо повече. Но за мен в този момент тя беше по-прекрасна и от Св. Петър и от Санта Мария дел Фиоре и от Нотр Дам.
Излязохме. Сетих се за последния път, в който видях чичо Моньо. Прибирах се към вкъщи и метнах дежурния поглед през пътя. Той, седнал пред вратата, облечен с дебело, старо, окъсано и мръсно яке, което сигурно някой му е подхвърлил или е изровил отнякъде; с мазната си и оредяла коса, мургава и сбръчкана кожа, миришеше (да, не съм го усетил от 20 метра разстояние, но гарантирам), наплют от бълхи, стар, кльощав и слаб...четеше книга! Останах втрещен. В продължение на минута не помръднах и го изследвах внимателно. Книгата не беше много дебела. Имаше тъмно жълти страници, най-вероятно някоя от световните или наши класики с меки корици, като тези от времето на соц-а, които попълваха ученическите библиотеки, а сега – сергиите за стари книги. Без значение – ако ще и евтин бозав роман да беше – чичо Моньо четеше! А мислех, че целият му живот се състои единствено в мизерно съществуване сред камарите боклуци в стаята му.
За какво ли се е разказвало в книгата? И какво ли си е мислел той, докато я чете? Дали си представя как изглеждат героите, дали е проектирал себе си в историята, дали е откривал нещо от собствения му живот във фабулата или в персонажите?
Седя и си мисля как този пропаднал пияндурник може да знае повече за Асеневци от голяма част от младите хора. А защо не и от колегите ми, т.нар. „елит”? Как този окаяник би могъл да носи в себе си и една прашинка човешко, но тя да бъде цяла вселена, в сравнение с нашата празнота.
Tyrael