Тома Садукей

Серенада

Зараньта имаше молебенъ за дъждъ. Отъ два месеца не бѣше валѣло никакъ. Сеното изгорѣ Вейкитѣ фасулъ сѫ навели листа, сякашъ- попарени съ врѣла вода. Около коренитѣ листата сѫ вече жълти - есенни. А сме края на юли. За какво се молѣха тази зарань? Може би за царевицата, за тютюна. Други години, тютюнътъ бѣше вече далъ втора рѫка. Сега, не е прокопаванъ още, - едва личи надъ земята. Хората сѫ убити отъ нѣмотия, съ потрошени рамене, хлътнали очи и сухи, като вейки. Но, набожни! И решили днесъ да се помолятъ на едничкиятъ, който раздава благата. Литиитѣ, одеждитѣ на свещеницитѣ, сребърниятъ кръстъ и евангелието блестѣха въ сияние. Молитвитѣ бѣха топли. По лицата на хората течеше поть. Въздухътъ тежи оловено-сивъ. Душно е като въ пещь. Върху плочитѣ на кѫщите трептятъ разтопени свѣтлинки - съ цигари да поемешъ, огънь би уловилъ. Тъй е всѣки день - отъ два месеци насамъ.
Привечерь седѣхме съ моя братъ на прозореца, който гледа къмъ улицата, къмъ Карлъкъ, Кайнадина и открива широкия погледъ до Караманджа даже. Приказвахме тихо. Той каза:
- И днесъ мина безъ дъждъ.
Сѣщахъ какъ го болѣше душата.
- Погледни, казахъ азъ - нито единъ облакъ, нито една сѣнка по небето. Отъ среща Карлъкъ е оксижениранъ. Безцвѣтно голо и жадно теме за вода. Да, и днесъ както и вчера.
Въ моитѣ думи имаше коварния подбивъ на човѣкъ, който не веднъжъ е бивалъ лъганъ въ молитвитѣ си.
Продъжихъ:
- Само бѫдещето е свято. Вѣрвай въ утрешния день.Хората искатъ винаги да сѫ осигурени. До като има още, които да работятъ, да се надяватъ и... да гладуватъ, има още надежда въ свѣта да живѣятъ човѣци.
Върху тѣзи думи, казани ей тъй, братъ ми не се замисли даже. Но той подхвърли, отговаряйки по-скоро на своята вѫтрешна мѫка, на своята душевна борба:
- Когато тръгна по гърба си и съ краката напредъ, безразлично ми е, какъвъ ще бѫда: - човѣкъ или магаре. Сега, когато нѣма да нахранѣ децата си, плюя на човѣщината ти... Стани! Да идемъ у Тумбю...
Тумбю е кръчмарь въ село. Неговата мастика е по-силна отъ огъня на юлското слънце и по-бѣла отъ облацитѣ, които скитатъ по небето лѣте безъ дъждъ. Отрова, която гори мѫка и радость.
- Да идемъ.
[...]
Късно e. Tъкмо сме легнали. Вънъ е тъмно и тихо. Мрътва тишина, която спи върху селото. И тъмнина, - сгъстена отъ близкитѣ планини, които си хвърлѣтъ взаимно сѣнки отъ върховетѣ. Нѣйде дълбоко въ нощьта се чуватъ водитѣ на Черна рѣка.
Извендъжъ нѣкой засипа прозорцитѣ съ свѣтлина. Между царевицата се чуха стѫпки на хора. Предпазливи и тихи. По снагата ни пролазиха мравки. Това бѣше страхъ инстинктивенъ, който идва отъ неизвестностьта на тъмната и дълбока нощь. Повдигнахме предпазливо крайчето на пердето и видѣхме ясно четири сѣнки. Нѣкой каза:
- Дедективи...
- Не, душмани...
Бѣхме готови на всѣкакви предложения, когато изведнъжъ прибѣгнаха въ нощьта на кларне.
- Тра... ла... Тра... ла, ла...Ла..ла...
Писна и гайда. Една въздишка на облекчение се изтръгна от всички ни.
Единъ каза на подбивъ:
-Дедективъ, а? Ето ти душманитѣ. Приятни душмани.
-Това е левочевчето. Познавамъ кларнето му. Меко, ясно.
- И Живака.
Отначало кларнето слѣзе въ низинитѣ. Отмѣрено, грациозно бълбокаше, сякашъ въ заспалъ виръ, огрѣнъ отъ луна. Разправяше легенди - за вѣковетѣ, които сѫ отминали и за живота - станалъ сѣнка. Пѣсеньта бѣ тѫжна, дълбоко-скръбна, но сладка. Не свирѣше катунарски циганинъ безъ ритъмъ и фалшиво. Тукъ пѣеше поетъ. Гайдата не свирѣше, само бурчилото бодърствуваше по брѣговетѣ и радостно следваше самодивата, която се кѫпеше подъ сѣнките на върбитѣ.
Седѣхме върху чергитѣ и слушехме. Бѣхме разчувствувани, разнѣжени. Музиката е балсамъ на душата. Омагьосанъ свѣтъ на приказки и сънища. Ние знаехме, че на зараньта имаше молебенъ за дъждъ. Земята е изгорѣла и попукана, като устни на жаденъ бедуинъ. Знаехме, че животътъ бди до насъ тежъкъ и жестокъ, суетенъ и глупавъ, и въпрѣки това пѣсеньта на кларнето ни носѣше вънъ на ливадитѣ, по върховетѣ...въ облацитѣ... Искахме забрава, упоителенъ сънъ, искахме топлина.
Изведнъжъ свирецътъ промѣни такта. Сякашъ нахлузи криле. Безгриженъ, като божество, съ въздушни стѫпки танцуваше нагоре по планината и се смѣеше радостно. Звукътъ бѣ плътенъ. Той разливаше възсторгъ, усмивки и мамящи надежди. - Погледъ въ далечината, хоризонти, надъ морски ширини, които нѣматъ край. После изви въ веселъ скокотливъ тактъ, засмѣ се, бликна въ сълзи на радостно опиянено сърдце и... секна, като прерѣзанъ конецъ. Кларнето пое обичайния дъхъ въ звученъ акордъ и почна: "Подъ липитѣ". Това бѣше модеренъ шлагеръ, който обикаляше свѣта и сега, трѣбваше да пропълзи подъ прозорцитѣ ми на село.
- Георги, нали това се казва саринада?
Майка ми бѣ сбъркала и затули с шепа устата си виновно.
- Не саринада, а серенада.
- Каквото и да е, нали ни свирятъ.
- И хубаво свирѣтъ дяволитѣ.
Без да погледнемъ, знаехме кои сѫ вънъ. Двамата свирѣха може-би за пари, може-би за удоволствие. Но другитѣ двама не бѣха дошли за насъ. Въ съседната кѫща имаше две момичета, току що цъвнали, съ пламтящи руси коси и нѣжни уста. Мария и Дана. Едната е работничка, - другата плетачка. И за тѣхъ животътъ ще стане тежъкъ и жестокъ. Сега, обаче, той имъ поднася малко радость. Майка имъ дотърча у насъ, задъхана и съ засуканъ на пояса мендилъ.
- Ахъ, чичо... невѣсто.., по-скоро... дайте кибритъ... Ахъ, Божичко какъ трепера... По-скоро...
Тя нѣмаше търпение, бързаше, загубила духъ и воля. Въ кѫщи търсили кибритъ, но рѫцетѣ ѝ треперѣли, мозъкътъ не помнѣлъ нишо. Сега тя е забъркана. Рѫцетѣ си не знае кѫде да дене и само повтаря: "Ахъ, чичо, деверо... по-скоро..."
- Е, защо ти е кибритъ, попитахъ азъ, озадаченъ отъ тревогата ѝ.
- Какъ!... Учуди се тя... Толкова ли си простъ, деверьо... Амъ че то е най-важното... безъ него може да свирятъ до утре...
Всчико това тя каза смѣяйки се, и съ едно смущение, което бѣше присѫще на тревогата ѝ.
- Какво правятъ Дана и Мария?
- Ахъ... момитѣ ли? Момитѣ, горкитѣ... Тѣ стоятъ до прозорцитѣ и гледатъ презъ скѫсаната рѣзка на пердето.
Свирцитѣ бѣха свършили "Подъ липитѣ". Златниятъ прахъ бѣ посипалъ вече сърдцата. Но, това е модерна и нервна музика, която не оставя трайни следи. Чаша бира - изпита наведнъжъ. Цигара - след която трѣбва да изпушишъ още сто, за да легнешъ задоволенъ.
Кларнето пое отново дъхъ и почна родопска пѣсенъ. Широко и бавно се лѣеше душата. Тя плачеше искренно и молѣше. Ахъ, вие не сте слушали кларне да свири ноще. Кларне въ рѫцетѣ на виртуозъ. Ноще, срѣдъ мрътва тишина, която спи върху селото и тъмнина - сгѫстена отъ близкитѣ планини, които повтарятъ ехото... То не свири. Не. То говори, съ потаенъ гласъ, задъхва се отъ мѫка, пада низко на колене и шепне молитва. После изведнажъ изправя глава, скача лудо, мята през планини и плаче отъ радость... отъ мѫка. Звукътъ е плътенъ. Тишината го разнѣжва. Върху клавишитѣ пръститѣ иматъ, сякашъ, душа. Тѣ говорятъ... Тѣ молятъ... Обещаватъ.... Нѣгде дълбоко въ нощьта се чуватъ водитѣ на Черна рѣка. Надъ изсъхналитѣ градини, над окосенитѣ ливади и попукана земя се лѣятъ звуцитѣ на кларне, което свири серенади... Какъвъ дисонансъ между красотата и земята. Кларнето е новъ инструментъ на Родопа... Но, ако този вълшебникъ бѣ помолилъ Бога за дъждъ, днесъ непременно щѣше да вали.
Вънъ пѣеха тихо. Сега гайдата ситнѣше стѫпки, а левочевчето вървѣше бавно следъ тѣхъ разнеженъ и милъ.
Майчинко, мила и дражка,
Да ма ни бѣше главила
Още и тази година,
Лефтерка да си походя
Гиздило да си понося,
Съ юнаци да се погаля.
Нѣкога тъй сѫ пѣли може-би, огрѣни отъ лунна свѣтлина, люшкани въ златни гондоли, влюбенитѣ венецианци. Съ китари тѣ сѫ спирали подъ прозорцитѣ и сѫ изплаквали своята страсть, мамили сѫ сърдцата и сѫ давали клетва за вѣрность. После сѫ тръгвали къмъ прозорцитѣ на другитѣ възлюблени и сѫ давали сѫщите обети и сѫщитѣ въздишки. Задъ прозорцитѣ сѫ стояли мадонитѣ разплакани отъ радость, отъ щастие. Надъ тѣхнитѣ сърдца сѫ шумѣли тоалети отъ коприненъ сатенъ, отъ фай, моаре, дантели, копринени нощници съ голѣми деколтета. Тѣ сѫ треперали отъ щастие, следъ това сѫ излизали на балконитѣ и поставали любимитѣ си цвѣтя.
Нашитѣ мадони нѣмаха коприна и дантели. Но имаха, може-би, сѫщото щастие на венецианкитѣ. Сѫщото сърдце, сѫщия поривъ. Тѣ отмѣтнаха пердето съ две рѫце и застанаха до прозореца прави, съ отпуснати рѫце. Сѫщо, като светици на икона. Вънъ пѣсеньта млъкна. Сѣнкитѣ мръднаха между царевицата. Тогава момичетата драснаха по една клечка кибритъ, освѣтиха лицата си, усмихнаха се грациозно и се поклониха. Нѣмаше цвѣтя, нѣмаше рѫкомахания, както нѣкога сѫ правили женитѣ по Канале Гранде въ Венеция. Тѣ бѣха доволни, щастливи. И това щастие трѣбваше да бѫде освѣтено - непременно съ кибритъ - за да се види.
- Жена, пошепнахъ въ себе си азъ: - бѫди благословена въ призванието си да топлишъ, да свѣтишъ... Да бѫдешъ жена и майка...
Серенадата бѣ свършила. По пѫтя се търкаляха ситни камъни, съборени отъ тия, които си отиваха доволни и бѣха оставили любимитѣ си доволни. Надъ Родопа, надъ селото, надъ хората царѣше нощь и тъмница. Земята бѣ попукана отъ суша, като устата на трескавъ. И въпрѣки това, родопецътъ си е останалъ съ старата душа - романтиченъ, слънчевъ и нѣженъ. Кѫсъ отъ душата на планината и потомъкъ на Орфей.

сп. Родопа 1934г. брой 1