Само за миг
Обърнах се само за миг. Само за миг...и всичко се бе променило. Там ли бях или това беше сън? Миг. На съмнение, несигурност и плах опит за осмисляне. Не мога да разбера нищо. Нищо не ми е познато. Тишина. Недоумение. Светът, който познавам, споменът, животът...и аз – всичко това е отвъд застиналия миг. Смях, усмивка, слънце, топлота, свежест, музика, ритъм, чувство, пълноценност, стремеж, свобода, сигурност в несигурността, безстрашие пред непредвидимото и...любов. Всичко това – преди мига. Не знам какво да кажа за него – все така безмълвна съм. Но за това преди – мога да говоря много. Остави ме да споделя, ако искаш.
Беше време на любов. И аз бях в него, и то в мен. Живях. Всички ние живяхме. Беше време на щастието в нещата, които предлагаше животът. И се усмихвахме. Секундата беше дар, а минутата – олтар на благодарността. Много неща не знаехме, но това ни правеше свободни. Ценностите и принципите ни носеха отговорността, която ни караше да се чувстваме значими, горди, но и готови – да се изправим пред собствените си несъвършенства. Не се страхувахме. Пътят беше пред нас и ние бяхме готови да го извървим.
Беше време на свобода. Тичах по поляните, които се бяха сгушили в ширта, и танцувах с вятъра. Можех да викам. Просто да оставя гласа си да се носи. Ей така – без да мисля дали някой ще ме чуе. Тревата ме очакваше в прегръдка, а после дърветата очакваха моята. Усмивката беше моето дихание. Погледът ми – устремен, макар често просто зареян в красотата.
Беше време на познанието. Слушах. Имаше кой да ми разказва. Запаметявах казаното в същността си. Мъдрите думи, изказани през призмата на спомена. Кръвта ми се чувстваше жива и стопляше вените ми. Знаех, че имам да науча урока на завета – скрит и в най-малкото. Но и чувствах задачата да продължа да откривам, защото ще дойде и моето време да завещая. Стъпвах по земя, пропита с изказани слова и извървени пътища. И оставях своята следа.
И заради всичко това - беше време на отговорността. Не ни тежеше. Носехме я с гордост, защото тя ни напомняше кои сме, въпреки вечното търсене на самите нас. Въпреки несъвършенствата ни, въпреки неизвестността. Пътят беше пред нас и ние бяхме готови да го извървим.
Какво се случи? Обърнах се само за миг. И сега стоя безмълвна в мъглата на това, което беше. Беше ли наистина? Бяхме ли? Ти беше ли?...
Ако искаш сподели.
Опитах се да си представя какво е да изгубиш всичко за миг. Всичко, което си познавал...и всички. Сърцето ми се разтуптя в бунт срещу подобна страшна възможност. „Не може така!” – казах си – „За какво сме хора, за какво живеем! Не може всичко ценно и красиво, огряно от светлината на принципите и чистите човешки стремежи, да се изпари просто така – за миг! Защо е изживяно, за какво е съграждано?!”
Но представете си. Ако сега изгубим всичко – каква ще е трагедията? Осъзнахме ли кога започнахме да живеем така, че да няма особено значение, ако изченем от лицето на земята? Осъзнахме ли кога безмълвно оставихме да се изнизват глухите ни дни в мъглата и прахта на това, което е било? Помним ли каква история пазят сърцето и духът ни? Не е нужно да изчезнем физически, за да спрем да съществуваме истински.
Времето преди мигът на забравата. Били ли сме някога там? Нека не стоим безмълвни. Нека си спомним.
Михаела