Тома Садукей.
2034 година
- Фантастиченъ разказъ -
Днесъ, новата 2034 година, като всѣка друга, почука нѣжно на вратата на вѣчностьта, за да прибави една брънка на радость и една надежда въ душата на човѣчеството. На прозореца седи малката Кери и гледа тук заснѣжените планини, които искрятъ въ бѣлота, ту молебена на площада долу. И мисли! Тя още изживѣва снощната радость на посрещане новата година, пламнала отъ упойкитѣ на синтетична любовь. Една особена магнетична упойка е дала на фантазията ѝ полетъ. Въ 12 часа забиха автоматически камбанитѣ на всички църкви. Кѫса вълна, предадена отъ Виена, запали ламбитѣ на аеропланцитѣ по Роженъ, Бѣласица и Пловдивъ. Това бѣше началото...
- Сѫщо както лани, - казва Кери опрѣла чело на заледенитѣ стъкла. Колко скученъ е свѣта, мамо!..
- Така е било винаги, мила дъще, и така ще бѫде - отговори майката, запалвайки прозрачна цигара съ винтъ на ектро. Чудя се: днесъ е вѣкътъ на могѫщия технокооператизъмъ, а Христосъ е все тъй великъ!..
- Онова което е велико и божествено, никоя човѣшка рѫка не е въ положение да го унищожи, отвърна Кери и долѣпи отново челото си на стъклото.
Майката остави романътъ, "Муси" който четѣше. Въ него тя бѣ достигнала страницата на най-голѣмото съревнование между два желѣзни роботи впрегнати на работа въ електрическата юзина. Тѣ се надлъгваха хитро, оспорваха си пазаритѣ по американски и едновременно любеха две девойки отъ съседнитѣ кооперхози. Страницитѣ на книгата бѣха на направени от мека хартия, съ фосфоренциращи букви. Можеше да се чете нощѣ безъ ламба и да се сгъва на големина, колкото копче за яка.
Дрехитѣ на майката както и тѣзи на момичето бѣха финни. Тънки отоплители, като паяжина, премрѣжваха плата. На пръста ѝ блестѣше ахатовъ пръстенъ съ фотографическа лента. Тя погледна часовника си, голѣмъ колкото крилцето на муха, съ барометъръ, календаръ и механизъмъ за отбелѣзване кръвното налѣгане и съ свѣтнали очи каза:
- Кери, искамъ да видя баща ти.
- Баща ми? Той сигурно е вече къмъ Бѣлградъ.
- Но, ще видя!
Тя натисна ръчката на иерографа* - единъ уредъ, който пише на разстояние и който е по-съвършенъ от стария катавтографъ на инж. Аленъ Демонъ. Съ самосветящи пластинки, приематель и предаватель заедно, иерографа е нагоденъ да приема образитѣ на разстояния, посредствомъ телевизията.
- Милъ поздравъ за новата 2034 година, мили.
Пластинката на приемателя свѣтна. Върху екрана се появи засмѣното лице на мѫжа, който пѫтуваше съ въздушниятъ експресъ. Въ вагонъ ресторанта танцуваха.
- Добре съмъ! Лѣтимъ надъ Виена. Следъ 30 минути ще бѫда в Парижъ.
Тия думи, една невидима и сръчна рѫка, написа върху приемателната пластинка на верографа*.
Обѣда на дветѣ жени бѣше простъ, но съчетанъ отъ най-финни витамини. Малки хапчета, които се носятъ въ рѫчната чанта и в джоба на джелетката, се смучатъ дълго подъ езика, за да се задоволи атавистичниятъ навикъ на вкуса. Въ мобилировката липсватъ готварски печки, чении, бюфети и мивки. Нѣма нужда отъ едновремешнитѣ вилици, салфетки, калайджии и фабрики за алуминий. Всичко е просто, механизирано. Животътъ е лесенъ. На стената висятъ картини отъ 1934г., когато хората сѫ живѣли подъ тормоза на домакинскитѣ и тоалетни грижи, готвили сѫ яхнии, и сѫ поддържали цѣли вагони отъ прибори.
- Какъ лошо сѫ живѣли тия хорица, Боже мой! - каза малката Кери, гледайки картинитѣ.
- Роби... Не виждашъ ли? - отговори майката. Тогава домакинята е трѣбвало да мете, да пере, да готви, да слага обѣдъ, после да мие чениитѣ, тенджеритѣ, вилици, лѫжици... И това е било всѣка зарань, обѣдъ и вечеръ... После, през свободното време е плела чорапи, пуловери, кърпила е, разхождала е количката съ детето и е забавлявала мѫжа. А той?!! Той е билъ свободенъ... За селянката не питай! Тя е трябвало да гледа и добитъка, да оре, да жъне и да ражда по 8-10 деца, а по нѣкога и по три наведнажъ...
- Боже мой!... Боже мой!
- Какво знаешъ ти, мило дете!... Какво си видѣла?! Роди се малко пухкаво момиче... Сега децата се раждатъ момче, или момиче по желание на родителитѣ. Съ препарата "Анинъ", въ три години, израстна мома. За две години свърши училище. Децата презъ 1934 год. сѫ следвали 22 години. За живота сѫ ставали годни едва 40 годишни. Къмъ 50 сѫ умирали!
- Мамо, ти ми разказвашъ приказки отъ 1001 нощь. Възможно ли е това?
- За училището е думата нали? Тогава децата сѫ учили гръцки, латински, за протали, перноспори, антриди, микоспорагии, митически богове, история, войни, дати, имена, имена, имена!... И когато свърши училище, човѣкътъ не е бил годенъ за никаква практична работа. Животътъ е трѣбвало да го доразвива. А сега? Сега сме всички подготвени, дейни и практични.
На площада изгряда хиляди пъстроцвѣтни ламби, запалени отъ Лондонъ. И това накара женитѣ да станатъ. Въ небето цъвна експреса, който пѫтува за Африка. Хиляди хора бързатъ по въздуха съ малки безшумни крила. Дветѣ жени излѣзоха. Студътъ е сковалъ земята на 30 градуса подъ нулата. Въздухътъ е остъръ, а небето синьо. Въпреки това, хората се движатъ свободно, облѣчени въ леки и удобни отоплители, сгрѣвани посредствомъ радиовълни. Далечъ нѣкѫде се чернѣе точката на нѣколко аероплани. Съ най-простия механизъмъ летателната машина и човѣкътъ увисватъ неподвижно кѫдето поискатъ.
До вечерьта имаше още четири часа. До луната ракетния вагонъ отива за четири дни. Радиостанцията отъ Марсъ е винаги изправна. Приятно е да се слуша музиката имъ, пѣсните имъ, и макаръ, че тѣхниятъ говоръ е образенъ - мѫчно се разбира. Дветѣ жени намѣтнаха крилата си, облѣкоха се бързо и хвръкнаха на югъ. Примамваше ги Пловдивъ, Родопа, морето. По върховетѣ на планината има аеро-станции, както нѣкогашнитѣ страноприемници по пѫтищата. Цѣлата земя е въ бѣло. Хоризонтътъ е широкъ, а крилетѣ даватъ полетъ на душата. Въ Пашмакли** тѣ останаха часъ между старинитѣ на музея, разследваха восъчнитѣ коли, автомобили, желѣзници, а особенно станимашкитѣ ланда, които днесъ сѫ само единъ споменъ.
- Какъвъ приказенъ свѣтъ, мамо, е билъ тогава!... Как бавно сѫ живѣли
- И глупаво, отговори майката, показвайки стари дървени табелки отъ 1934 год., съ които хората сѫ си служили по кръстопѫтищата и горитѣ. На стената висѣше портретъ. Образътъ бѣше сухъ, съ мулатовъ отенък и рошава коса.
- Ето първиятъ уредникъ на твоята любима "Родопа"***. Днесъ списанието има милионенъ тиражъ. Тогава е излизало въ нѣкакви 2000 броя.
Момичето се изсмѣ.
- А това, продължи, майката сериозно, това е Садукей... Томата... Авторътъ на грешнитѣ поеми, пѣвецътъ на еротичното-вѣчно и на топлината на пролѣтьта. Свѣтътъ за него бѣ - любовьта. А жената - свѣтлина...
Тѣ разгледаха носиитѣ: - дебели вълнени потури, кепета, фесове, калчате. Малката Кери очудено клати глава и мърмори тихо... "Боже мой...Боже мой..."
Вънъ валѣше снѣгъ. Градътъ е новъ, малъкъ. Голѣмите обществени здания, кооперации, висящи плацове и електрически юзини му даватъ изгледъ на модерно селище. Гори нѣма никакви. Майката обясни, че презъ 1934 година сѫ управлявали нѣкакви земледѣлци и отъ любовь къмъ земята сѫ унищожили всичкитѣ гори!.. Само баражътъ на Арда при Кошница е доброто дѣло на миналия вѣкъ...
Вечерьта, когато се върнаха въ кѫщи намѣриха бащата, токущо дошелъ отъ Лондонъ... Малката Кери се хвръли на вратътъ му и цѣлувайки го, каза задъхано:
- Татко... татенце... Днесъ бѣхъ дѣдо ти, баба ти... Миналия, добъръ свѣтъ...
Бащата бѣ слисанъ.
- Не се тревожи - отговори майката. Днесъ аз ѝ разправихъ живота на миналия вѣкъ...Глупавъ и романтиченъ. Затова е тъй бѣсмп разнѣжена, милата!...
-о-
сп. Родопа 1934г. брой 1
*Пашмакли е старото име на гр. Смолян
** Христо Караманджуков.
|